Къде ще ходиш?

Къде ще ходиш?

Къде ще ходиш?

текст: Теди Белчева

 

 

Преди години познавах хора, които никога не ходеха никъде. Сутрин отиваха на работа, вечер се прибираха. Отиваха евентуално до кварталния магазин и мноого рядко на гости през няколко блока разстояние. Живееха в квартал и от години не бяха стъпвали в центъра. Дори не знаеха как изглежда – нови сгради, нови пътища … Далеч им беше от житието-битието.  Не ги вълнуваха театри, опери, танци, събития, нови имена. Виж, политика бистреха най-редовно вечер на кухненската маса, останала от тъщата и тъста от преди 20 и кусур години. На масата имаше мушама – нова. Забърсва се по-лесно, няма нужда да переш като разсипеш…

Не ги уважавах. И новата им мушама не уважавах, и навикът да ядат директно от тавата, и тесногръдието, което си личеше във всичко. Усилие им беше да сложат масата, точно както им беше усилие да живеят, да се възхищават, да се смеят, да ходят НЯКЪДЕ.

Истината е, че и аз не ходя на много места. Но поне се опитвам. И със сигурност намирам време да се възхищавам. Покривка също не ползвам от известно време – ползвам подложки – отиват си на масата и на мебелите. Идеята е в това да имаме очи не само за делника, но и за празника. Да се стараем да живеем красиво…

 

Иска ми се да отида на представянето на нова книга. На изложба – дори и да е на картини, които не ми харесват – просто да видя какво вълнува ДРУГИТЕ, да си сверя часовника. Да отида на концерт на площада. На урок по танци. Да се опитам да заснема смислена фотография. Да посетя град, където не съм била. Да отида на опера. В музей… Да направя колаж от изрезки от списания. Да губя празника, да губя красивото в ежедневието, в мислите, в отношенията и пак да ги намирам.

 

Това е то. Всичко се разваля. И хрябът мухлясва, и масата се чупи, и новите мебели прашасват. Само дето ние хората имаме способността освен да се разваляме и да се поправяме.

 

А къде ходихте вие последно?

Стани наш приятел във !

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply