Павел Митков – Съдбата не ми говори!

Павел Митков – Съдбата не ми говори!

Павел Митков – Съдбата не ми говори!

 

Откакто Павел Митков завладя света с картините си, арт обществото се раздели на два воюващи свята – отричащи го и издигащи изкуството му в култ. Но никой не остана безразличен. И как би могло? Нима всеки ден творби на български художник попадат в ръцете на политици от световния елит? Павел Митков е емблемата на успеха и, разбира се, веднага нахлуха слухове и спекулации, подхранвани от упоритото му мълчание в медиите.

 

Наистина да се срещнеш с Павел Митков е нелека задача – не защото отрича контакта с публиката си по принцип, а просто защото съвсем не олицетворява клишето за самотния художник. Напротив, винаги в динамика, той обръща държави, дори континенти, за организиране на изложби и делови срещи, вървейки по ръба на така критикуваната комерсиална страна на изкуството. Но тъкмо защото общоприетите етикети са му чужди, Павел Митков е развил собствен стил на работа, в който не липсва нито здрава връзка с материалното, нито филофията на баланса, който той почти издига в култ.

 

За Павел Митков се говори много и ще се говори. Той не е от онези безцветни личности, които биха оставили хората равнодушни. Творбите му са наситени с някаква особена атмосфера, спокойствие и естетика, които са се превърнали в негов отличителен знак. А дали е възможно картината да изразява нещо друго освен душата на твореца, вижте сами – за първи път Павел Митков повдига леко края на завесата!

„Да надживея тези неща…”

 

Как приемаш изкуството? До колко е важна комерсиалната му страна?

За мен изкуството е една наука, един начин на живот, който ме учи на много неща. В течение на времето стана така, че станах и най-продавания художник и много хора ме обвиняват в комерсиализъм. Да, правил съм картини и за пари, не ме е срам от това въобще, но всяка една следваща става все по-малко за пари. В това виждам моето развитие. А това, че съм минал през едни такива собствени материалистични възгледи, да си купя последен модел Мерцедес, да си купя луксозна къща в Бояна, смятам, че само ме е обогатило като човек – да ги надживея тези неща.

 

Това предполагам е и пътя към една свобода на личното творчество, когато можеш да си позволиш да твориш това, което искаш.

Да, има една такава теория в психологията, че ако не изпълниш тази скала на материалната удовлетвореност, не можеш да продължиш нагоре, защото това винаги ще ти тежи и ще те комплексира. Да се разграничиш от материалното, без да отидеш да гледаш овце в планината или да станеш отшелник в пещера, според мен много трудно се постига. Особено ако имаш семейство. Защото с това отношение да не предам изкуството си и да не получа пукнат грош, нито ще си нахраня децата, нито ще ги изуча, нищо. Но ако правиш нещата с вярата, че ще бъдат продавани и с положителна емоция, винаги се намират добри хора, които да ги купуват.

 

„Това е комерсиално – да лъжеш!”

 

При теб как протича процеса на рисуване? В една твоя видео презентация обясняваш как рисуваш и човек добива чувството, че рисуването е един процес, който не изисква концентрация, че е много бързо, много лесно.

При мен не изисква концентрация, лесно е, това е истината. Аз не съм правил рекламен клип – „Вижте ме колко трудно изпипвам нещата, държа ги на керемидите на покрива да придобият златисто жълт оттенък!”. Това е комерсиално – да лъжеш! Аз рисувам бързо, лесно. Това ми е по-лесно, отколкото да ходя пеша – това, което правя сега ми е по-лесно. Ако ме накараш да нарисувам Мона Лиза, не мога.

 

Нямаш нужда от предварително решен сюжет?

Въобще не. Процесът започва, когато четката докосне платното. Представи си, че бъркаш в контакта с една отверка. И така като докоснеш платното, те удря тока и започваш да бъдеш наистина свободен на платното.

 

Това е нещо чисто механично, което излиза от теб?

Чисто механично е. Не е процес, който е обмислен. Ето, виж колко много неща говоря, заради които хората би трябвало да не купуват картините ми. Всеки иска да е много обмислено, да си вложил много емоция. Значи винаги можеш да излъжеш. Винаги можеш да се забавляваш от типа на „хайде сега ще чета десет глави Шекспир и ще нарисувам 3 квадратни сантиметра от картината”. Нещата могат да бъдат облечени в такава форма. Но няма нищо по-силно от истината. Всъщност как стават… стават безумно лесно при мен.

 

Залитал ли си към друг вид изкуство. Имал ли си нуждата да комбинираш рисуването с музика например, или с дизайн.

Аз непрекъснато го правя. Без да слушам музика или без да е абсолютно тихо, не мога да рисувам. Комбинацията между изкуствата е много интересна, но и много опасна, защото може да се получи голяма боза. То е като един звук. Може да причинява хармония, може да причинява и грозни вибрации, които да те дразнят.

 

На каква музика рисуваш?

Обичам всякаква музика без чалга. Класическа музика обичам много, обичам джаз, техно също, по-бързите елементи, рок.

 

Карат ли те да рисуваш различни неща?

Не. Мога да рисувам стара българска  къща на техно музика, примерно.

 

А за децата си рисуваш ли?

По-рядко. Те рисуват. Две дъщери имам и те рисуват непрекъснато.

„Всяко дете рисува с душа.”

 

Виждаш ли в тях някакъв талант?

Във всяко едно дете, което рисува виждам талант. Защото то рисува точно по начина, който смятам, че е правилния. То рисува с душата, то не рисува с главата, с мозъка си. Според  мен ние се раждаме богати и чисти, и лека-полека се загубваме. 70-80% от художниците в България в момента, без да ги обиждам като колеги и като автори, нали и аз съм художник (за такъв ме взеха), рисуват с мъката си. Като им погледнеш картината, тя ще те убие от мъка, от отрова. И искат тези неща да се продават. Ами няма кой да ги купи! Може да ги купи някой демон, някой силно отрицателен човек, който да се зарежда от това нещо. И вижте колко се различава картината на едно дете и на…който и да е било, няма да казвам конкретно име – цялата в мрачно, в черно, с някакъв кръст там… Каква огромна разлика има!

 

В крайна сметка не е ли най-важното твоето произведение да изразява теб? Би ли могъл ти, казвайки, че си ведър човек, да нарисуваш мрачна картина?

Аз никога не бих седнал да рисувам, за да си изкарвам моите си чернилки на платното.

 

А къде отразяваш твоите мрачни моменти?

То е като законът за чистенето – най-доброто чистене е да не цапаш. Гледам да се цапам малко.

 

Художник или..?

 

Имаш ли художник кумир?

Не, нямам. Аз самият не се считам за художник. Много правилно мнението на доста колеги е, че не съм художник, с което си мислят, че ме нараняват по този начин, но напротив. Самият аз не се считам за художник. Аз се считам за рисуващ тип.

 

Не се приемаш насериозно или не се вписваш в понятието художник?

За да кажеш, че някой е художник, според клишето, трябва да е завършил, да е изучил … Има нагласа, че трябва да е беден. Трябва да е неразбран, беден аутист, трябва да е мръсен, да е циничен, трябва да е брадат. Аз скоро си пуснах някаква брада… В този смисъл аз не се вписвам.

 

Сред художниците изглежда има доста груба конкуренция?

Във всяко нещо в света има груба конкуренция. Просто колегите не могат да разберат, че със злоба до никъде няма да стигнат, със завист, тези елементарни човешки чувства. Нещата ще си дойдат на място. Законите във вселената са такива, че няма как да не си дойдат на място. Това просто е една искра, която ще прехвръкне от едно място към друго.

 

Във Фейсбук за твое мото си приел фразата „Съдбата не ми говори. Сърди се, че не се съобразявам с нея”.

То беше в един момент, където съдбата наистина не ми говореше.

 

Нямаше късмет?

Да. С това нещо искам да изразя точно тези 30 процента от това, което можем да управляваме наистина в живота си.

 

Предпочиташ нещата да бъдат в твои ръце, отколкото в ръцете на някаква предопределеност?

Трябва да се опитваме непрекъснато. Трябва да вярваме, че можем. Ето това го казвам на всеки един човек, който прочете това. Трябва да вярва, че може! Спре ли да вярва, че може, допусне ли, че нещо не може, той не може. Преди 13 години изкарахме една кола от едно блато – двама човека! – защото повярвахме, че можем да го направим. Колата беше затънала до огледалата. И после който видя мястото и цялата тази кола в тази кал, беше сигурен, че и трактор от там не може да я издърпа. Но аз съм свидетел на това, че ние повярвахме и двамата я избутахме оттам. Около час и половина бутахме, без да мръдне милиметър! После изведнъж нещо се случи, колата мръдна един милиметър, след този милиметър още един, втори, трети, сантиметър… и така около 30 метра.

 

Има негативни хора, които обезверяват – че нямаш визия, талант, данни.

Съдбата изпитва дори и гениите. Разказвал ми е човекът, открил Селин Дион. Той е с български произход, Саша Ескенази се казва. Дълго време е бил директор на френската национална телевизия. Дошла при него с едни такива криви зъби, кучешки, като вампирче, и е имала комплекс да се усмихне. И ето как … след това става Селин Дион лека полека. Значи ако един човек, колкото и да не е талантлив, има такова чувство на просперитет в себе си и желание да постига нещата, то това е неговият талант! Ако по този начин успее, талантът му е признат. Всички знаем, че Мадона не може да пее, но виждаш какво постига. Стинг също. Слави Трифонов да не би да има глас? Обаче успява по неговия си начин.

 

В момента за изкуство ли говорим или за комерсиален успех?

В света много бавно и постепенно се балансират нещата кое е изкуство и кое не е. Много неща не са били признавани като изкуство, после се оказва всъщност, че са. Времето ги признава и света ги признава. Не сме ние тези, които ще кажем, времето ще покаже!

 

Връзки:

 

http://mitkov.com/bg_BG/

http://galerie-mitkov.de/english/index.html

 

Стани наш приятел във !

 

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply