Атанас Лалов: Как се пише ши**н разказ

Атанас Лалов: Как се пише ши**н разказ

текст: Атанас Лалов

fishing-1 - Copy (2)

Няма да стана велик писател. Със съжаление го казвам. Но и донякъде с облекчение.

Преди няколко дни го разбрах. Разбрах тайната на великите творби… Много често в живота е така – много, ама наистина много искаш да узнаеш нещо, съдбата се ядоса и вземе та удовлетвори желанието ти и накрая ти съжаляваш, че си разбрал истината.

Атанас разбра, че великите творби съдържат 2% гениалност и 98% бакалски труд и зверска упоритост. В интерес на истината аз донякъде се досещах, че е така, но все се надявах, че с моите 20-25 % гениалност ще компенсирам 98-те % труд. За съжаление съм грешал.

Бях на селото си, когато стигнах до този извод. Веднага го споделих с татко и той ми каза следните думи:

– Синко, искам да запомниш нещо от баща си. Познавам те още откакто си бил част от мене, т.е. още преди ти да се познаваш. Ти си най-мързеливият човек, когото познавам. Теб те мързеше дори да плачеш, когато беше бебе. Много преди ти дори да се замислиш, че си мързелив, аз вече твърдо го знаех и се опитвах да го променя. За 29 години не постигнах абсолютно нищо. Ти си непоправим лентяй и ако се опиташ да се промениш, те уверявам, че ще си загубиш времето. Но днес, синко ти ме зарадва много. Не си спомням от кога не съм се чувствал така. Днес, след като осъзна лентяйството си, ти свали този товар от моите рамене и го прехвърли на твоите. Носи си го сега, мамицата ти! А аз ще си пия ракия и ще ти гледам сеира!

Неподправена бащина обич!

Да обобщим с четири думи: Осъзнах, че съм гении, но съм мързелив. С гения – добре, но мързеливостта е пречка за величие.
Всъщност аз не съм чак толкова мързелив – мога да мисля по 16 часа на ден. Това си е вид труд. Интелектуален труд. Мога да прочитам по 500 страници дневно.Така че не съм съвсем мързелив. По-скоро всичко ми омръзва много бързо. Когато разбера как става определено нещо, какви са стъпките, които трябва да следвам, и трудностите, който ще срещна по пътя към крайната цел, вече съм изгубил интерес. Един вид доказал съм си, че мога да го направя. Така че всичко е наред.

Да де, ама татко би казал: Добре синко, щом го можеш, покажи ми какво си направил!

И какво ще му покажа тогава!?! Ядец!

И все пак за какво става дума…

Обичам писането. То е велико тайнство. Визуализирането на идеите. Лудото вдъхновение и непреодолимото желание да изкажеш мисълта си. Да си запленен и да вярваш, че мисълта ти е толкова дълбока, че стига до дъното на всичко и всички. Че ако не го напишеш, идеята ще изчезне завинаги и никой няма да види най-красивото нещо на света. Който е писал, знае за какво говоря. Писането е лудост. Докато пишеш, живееш в друг свят. Но най-хубавото е момента на раждането на идеята за това, за което ще пишеш. Тя идва като хала. Влетява в тебе, обзема цялото ти съзнание, всичко около теб изчезва. Всъщност идеята е вратата към другия свят.

Онзи злощастен за мен ден, в който разбрах, че няма да стана велик писател, отворих такава врата. И сега се лутам из онзи свят, без да намеря пътя за вкъщи. И знам, че трябва да напиша “Край”, за да се прибера.

Става дума за проблясна моментна картина в главата ми. Тя отвори тази дяволска Врата.

Видях голяма стая, камината бумти, навън вали най-силният възможен сняг, а старецът и момчето са седнали на земята, разпънали са палатка и всеки държи по една въдица, залага луканка от чинията,от която дядото мези, и замятат кордата към фототапет, представляващ река. И тихо си говореха.

Това видях и пожара в мен пламна неудържим. За какво си говореха? Как им е хрумнала тази налудничава идея да ловят риба в хола? На колко години е момчето? Ами стареца? Защо пък точно луканка са избрали (по това време на годината е по-добре царевица). Каква риба има в реката?

Такива въпроси.

Мислите в главата ми се прескачаха като луди. Веднага седнах да ги записвам. Дядото определено се казва Иван Героя. От село Микре. 76-77 годишен. Изключително чепат и ексцентричен старец. Отявлен антикомунист. Скарал се е с абсолютно всички и никой не може да го понася. Има трима сина и една дъщеря. С големия син и дъщерята не си говорят от 20 години. И с малкия син не се разбира, но малкия понеже е милостив го е прибрал в къщата си в София за през зимата.

Детето се казва Кирил, на 13 години е, учи в Руското училище, нахален и отворен е като всеки тийнейджър, не признава авторитети и се подиграва с всичко и всички…
Как по дяволите тези двамата са намерили общ език въобще??? И за какво наистина си говорят?

След половин ден мислене най-накрая чух какво си говорят. И този разговор беше велико откровение. Никога преди това нечуван и никога преди това написан.

Велик разговор между дядо и внуче.

Тогава разбрах ,че ако го напиша, ще напиша велик разказ.

Не мога да ви опиша какво почувствах. Изгарях от нетърпение да го напиша. Крила ми порастнаха. Забравих и ядене, и пиене и всичко. Само разказа…

И тук започва личната ми трагедия.

Добреееееееее, Атанасе – казвам си, – диалогът е ясен. Давай лека-полека да стигнем до него.

Трябва начало някакво. Примерно:

“Росен паркира колата в гаража, загаси двигателя, но не слезе, а извади цигара, запали я и бавно запуши.”

Реших, че това ще е бащата на момчето, на когото доктора днес му се е обадил и му е казал, че ако не прибере баща си за зимата, старецът ще умре. Росен е милостив за разлика от брат си и сестра си и му е мъчно за стареца. Решил е да го вземе за зимата, но жена му не понася стареца и за това разговора ще е изключително труден и неприятен. За това и го накарах да не слезне веднага, а да извади цигара и да запуши. За да разбере читателят, че героят има за какво да мисли, че е угрижен. Че има дилеми в главата си. После вложих една реплика в мислите му от сорта “Баща ми е все пак”, изкарах го от колата и го поведох по стълбите към вътрешната част на къщата…

И тук вече започнах да се дразня.

Добре. Той в каква къща ще живее, ми богат ли ще е? За да е записал детето в руското училище, значи ще е богат и ще изпитва пиетет към Русия и неминуемо към комунистите. Ама дядо ти Иван е антикомунист. Значи дядото и с този син не би трябвало да се разбира. Получи се философски конфликт, който ще трябва да разрешавам в течение на разказа.

Ами щом ще е богат, как да опиша ежедневието му и какво прави след работа. Дали си отваря бира и сяда на фотьойла или влиза в библиотеката на огромната си къща, или вика икономката и я моли за чаша уиски? Ужас!!! Значи и икономка ще трябва да има. И нея трябва да вмествам и да я карам да прави нещо. Да готви примерно. И когато Росен се качи в къщата, ще я попита: “Мария, Кристи прибрали се?”, а тя ще му отговори примерно: “Не, господине. Обади се, че ще закъснее, защото се е появил копувач за офис сградата на Раковски.”

Един вид сега трябва да мисля и да изграждам логически и майката на Кирил, какво работи, какви са отношенията в семейството, защо не харесва дядо Иван, какви са отношенията и с Кирил и след като в крайна сметка Кирил и старецът в един момент седят и ловят риба заедно и видимо са си допаднали, като каква точно ще бъде нейната роля във всичко това. На всяка крачка изникваха все нови и нови подобни дразнещи препятствия и уж напредвах, а все повече се отдалечавах от въпросния Велик диалог, заради който започна всичко. Дребни, дразнещи, преодолими препятствия, но изискващи време.

Гениалнияj момент го имаше, но за стигна до него, трябваше да се занимавам с безинтересно писачество,в което няма капчица вдъхновение…

Цялата идея изведнъж ми опротивя. Шибаният диалог беше красив и вдъхновяващ, но от писане на незначителни и дребни детайли, за да се случи логиката на диалога, в един момент усетих, че ще забравя диалога и случката.

То е като, когато казваш “Обичам те”. Силно и изпълнено със съдържание е, но опиташ ли се да обясниш защо и как, всичко отива по дяволите.

Така мили ми читатели разбрах, че няма да стана велик писател. Детайлите и логиката ме дразнят и побъркват. Безинтересни са ми, скучни и определено противни. Абсолютно ме мързи да ги спазвам, за това ще си остана посредствен драскач.

Нека все пак ви разкажа гениалния, но посредствен разказ, за да мога да напиша “Край” и да се върна в нормалния свят.

Ще пиша вдъхновено и искрено не търсете логика, зависимости и прочие тути кванти. Това е просто красив пейзаж, на който са седнали дядо и внуче и ловят риба. Приемете ,че старецът се е нанесал с чепатия си характер в къщата на сина си, пие по цял ден и се кара, и псува всичко живо, което мерне пред очите. Не псува все пак много, защото вижда само икономката, която му носи храна и алкохол. И от време на време внука, защото стаите им са в съседство. Старецът е трудно подвижен, за това почти не излиза от стаята си.

Един ден икономката от работа не е успяла да му занесе пиене, дядо Иван псува и недоволства от това, но никой не го чува. След един час старецът се надига и тръгва към стаята на внука си, защото го е чул да се прибира. Влиза вътре и провеждат следния диалог:

– Пишлеме, не чуеш ли, че от половин час викам като ненормален!

– Ооооооо, Вампиряга! Ти винаги си викаш като ненормален! На какво дължа това височайше посещение?

– На това, че Мария се е запиляла някъде, а ми свърши ракията и мезето. Така че би ли завлякъл пъпчивата мутра до долу да ми донесеш едно шише и една чиния с нещо за ядене?

– Никакъв шанс, бейби.

– Малко те шамари баща ти, ми се струва, като те слушам как се отнасяш с по -възрастните, не личи да си много възпитано дете!

– И твоя баща си е спестявал шамарите, Вампи. Не долавям подобаващо отношение и от твоя страна…

Горе-долу така върви този първи диалог между дядо и внук. Полушеговито, полусериозно.

Докато тече разговорът, внукът чапа по клавиатурата си като луд, дядото се поинтересува какво точно прави, а малкият му отговаря, че свали една девойка от неговия клас. Старецът започва да се смее като луд, след това му казва:

– Слушай, синко! Баща ти на времето беше много добър рибар. Водил ли те е на риба?

– Водил ме е, разбира се? Много обичам риболова. Въпреки че не ходим често. Трябва да ти кажа, че по нищо не му отстъпвам. Лятото извадих на Искърския язовир 6 кг сом!

– Браво на теб. Не е съвсем зле за такова лайненце като теб! Долу ли са въдиците на баща ти?

– Не са. Оставихме ги на селото на майка ми последния път, когато ходихме на реката. Но защо са ти въдици посред зима? А и ти не можеш да мърдаш от тук?

-Е, как защо са ми? Ще те водя за риба в моята стая.

– Вампи, ти май съвсем изперка!!! Каква риба ще хванем в стаята ти? Ти вярно полудя!!! Нали ясно съзнаваш, че няма да хванеш риба!!! Да се обадя ли на лекаря? Това е просто нереално!

– Реално е точно толкова, колкото и твоята свалка! Не виждам в момента да целуваш момичето, където го сваляш, нали така!!!

– Въобще не е същото! Няма абсолютно нищо общо дори. Аз все пак имам шанс някога да я целуна, защото тя е реално момиче, но ти няма шанс да хванеш риба в стаята!!!

– Не ми философствай, ми слушай. Имам в стаята си 2000лв. (Ако се чудите откъде старецът има толкова пари, измислете нещо. Аз лично смятам, че старецът от гордост не е пипал парите, които сина му е изпращал.) Ще ти ги дам, а ти ще купиш най-хубавите две въдици, които намериш, плюс една палатка. Ще купиш и такъми, разбира се – корда, куки, плувки, всичко. После въдиците остават за теб. Разбрахме ли се?

– Определено си луд старче, но се разбрахме. Кой бяга от две супер яки въдици? Давай парите!

– Ела до стаята оттатък да ти ги дам. И мисля да не казваме на майка ти и баща ти.

– Е, те нали ще видят, че в стаята ти има разпъната палатка и две въдици!

– Аз съм тук от един месец и освен Мария никой не е влизал при мен, така че спокойно. Не мисля, че ще разберат. Ето ти парите, а сега отиди и ми донеси пустата ракия и мезето, че ще ме ядосаш наистина!

Така, мили ми читатели, се стигна до това стареца и детето да седят в стаята и да ловят риба. Детето от чисто егоистичен интерес и любов към риболова, а старецът от самота. Дядото беше открил страстта на внука си и я купи, за да не бъде самотен. А и му беше симпатичен малкият. Беше негова кръв в крайна сметка.
Най-трудното беше началото. Но при децата фантастичното и реалното са неделими, така че след втория ден двамата ловяха риби като луди. Старецът разказваше ли, разказваше. Истории за шарани, мрени, скобари, щуки и сомове. Разказваше какъв рибар е бил баща му като малък – най-добрият в селото. Колко пъти е хранил семейството само с неговия улов. Малкият слушаше с отворена уста и постоянно разпитваше, а старият не се уморяваше да говори. Разказваше живота си. Разговорите бяха прями, веселяшки. Никой от двамата не подбираше и не мереше думите си и беше трудно да се разбере детето ли е пораснало или старецът се вдетенил. Аз, докато ги слушах, не можех да се отърва от усещането, че те двамата говорят на отдавна забравения език на Душите. И на него Опитът и Младостта се разбираха прекрасно. Сливаха се.

И си мисля, че ако нещо се приближава до понятието “Нирвана”, то това е тази картина – дядо и внук седнали в зимния ден на земята в хола, държащи въдици и говорещи си.

Можеше това да е “Края” на разказа. И можеше да отворя Вратата и да се прибера в реалният свят без проблеми, но истината е, че не това е Краят. Защото на дядото един ден наистина му клъвна в хола. Както седяха с малкия и си говориха, плувката изведнъж се размърда и бавно тръгна напред. Старецът майсторски засече и започна да вади улова си.

Оказа се, че фототапетът е невидима врата към паралелна Вселена, наподобяваща нашата. И се оказа, че старецът е закачил техния Исус Христос на въдицата, който, както си се носел из небето, видял да си стои парче луканка и го лапнал…

Техният Христос се оказа дебел и плешив, малко тъпичък лакомник.

В свое оправдание, той обясни на двамата рибари, че след като научил фокуса с трите риби и каната с вино, просто не може да се удържи да не го използва за свои облаги, но сега се бил записал в райския дебелариум и се надявал да влезе във форма.

В крайна сметка техния бог, като всеки обичащ хапването и пийването, се оказа добър събеседник и те му позволиха да се присъедини към тяхната компания и да им разкаже за паралелната вселена.

Вечерта наистина мина весело и неусетно…

Старецът сгъна въдицата, доля си остатъка от ракията и погледна Кирил:

– Време е да ходиш да лягаш, моето момче. Аз хванах моята “риба”, време е и ти да целунеш твоето момиче.

– Тръгвам, дядо – Кирил и без това се прозяваше. – Ще се видим утре.

– Добре, Пишлеме. Лека нощ. Аз ще си допия ракията, ще поговоря още малко с дебелака и ще лягам и аз…

На сутринта Кирил намери дядо си умрял в стола.

Край.

Стани наш приятел във !

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply