Гери Турийска – Аз бариери нямам!

Гери Турийска – Аз бариери нямам!

Гери Турийска – Аз бариери нямам!

 

Ако има жена, от която да не можеш да откъснеш поглед – това е Гери Турийска. Тя е като комета – винаги светла и винаги в движение. Още ненавършила 18 години, Гери създава текстовете на най-нашумелите български хитове на Нина Николина, Мария Илиева, Галя и Руши Видинлиев, работейки с корифея на българската попмузика Магомед Алиев – Мага. По-късно става част от екипа на първата българска музикална телевизия ММ, а когато този период отминава със залязването на медията, тя намира мястото си в БГ Радио, където създава предаването „На път за вкъщи с Гери”.

 

Но това е на повърхността. Истинският кипеж е отвътре и ще го намерите навсякъде из Интернет пространството – „Пощенска кутия за приказки”, приятелството и с актрисата Скарлет Йохансон, интервюта с имена като Andy Fletcher от Depeche Mode и Kosheen, двете и издадени книги и поп групата начело с Гери „Рубикуб”, която наскоро издаде първия си сингъл.

 

Гери: Няма нужда да ми плащаш вечерята и да бъдеш супер герой! Няма нужда да се познаваме от втори клас, за да ти обърна внимание! Трябва само душата ти да говори на езика на моята душа и да познаваш тялото ми.

 

Така започна Гери нашият разговор и както всичко, което прави, и това откровение не е това, което изглежда. То е толкова лично, колкото и фикция, и макар че думите са на Гери, те са част от идеята на новият сингъл на група Рубикуб „Uh Ah Oh”.

 

Гери: Повечето хора не се заслушват много в текста. Аз пък от 10 години се занимавам с писане на текстове.  В клипа моите музиканти Еко, Краси от Д2, Ангел Дюлгеров и Росен Ватев не ми обръщат внимание, защото са по-заети да си играят със своите играчки. Аз се опитвам да флиртувам с тях, но те ме игнорират, което ме разгневява. Убивам играчките и накрая ги заравям в гробищата – символ на това, че понякога мъжете успяват да убият всичко детско в нас. Не ни дават достатъчно от вниманието, което всъщност заслужаваме. Момчетата обичат да си играят с играчки, а момичетата искат да си играят с момчетата. Това всъщност е и мотото на самия клип. А самото погребение на играчките е много комично. Първо, аз не мога да копая. Трябваше да се науча от оператора. Имах мускулна треска на десния крак на следващия ден.

 

http://www.youtube.com/watch?v=fMKmLmklNyw

 

Трудно ли получаваш подкрепа от медиите за проектите си?

 

Общо взето аз си комуникирам сама с медиите. По стечение на обстоятелствата покрай другите неща, с които съм се занимавала, съм си създала нужните контакти и вече процесът е изключително лесен и приятен. Въпрос на два телефонни разговора.

 

Наистина има хора, които трудно намират кой да им отключи затворените врати. Ти нямаш такъв проблем?

 

Не, защото съм си извоювала такава позиция. Участвам в проекти, които имат реализация. Ако си създадеш веднъж стабилни контакти и не разочароваш хората, с които работиш, комуникацията е много по-лесна.

 

Началото сигурно е било по-трудно?

 

Началото беше свързано при мен с писане на текстове на песни. Беше през 2001 година. Процесът беше различен, защото те търсеха мен за писане на текст. Един от малкото случаи, в които аз съм предлагала нещо беше с текста „Ти” на Нина Николина. Нина Николина правеше песента си в студиото на Мага. Аз бях там и наблюдавах процеса по създаването и. От това, което слушах, ми дойдоха думи. Буквално за 15 минути имах вече готов текст за тази песен, който ми се стори изключително подходящ. Нина Николина искаше да работи тогава с Руши, те са много добри приятели.

 

Ти всъщност си стартирала много млада. Нямала си 20 години?

 

Тогава бях на 17. От 15-16 годишна пеех в една училищна група на испанската гимназия. В тази група свиреше тогавашният ми приятел, Дани, и всъщност той ме покани да опитам да пея с тях. На мен ми беше много интересно и любопитно, аз се хвърлям през глава към новите неща. Така всъщност започнах да пея изобщо. Тогава чух по БГ Радио, че една българска група си търси вокал. Отидох на кастинг, първият човек, когото избраха, бях аз. Бях на 16 години тогава. Не се получи. Това беше за мен голямо разочарование. Решиха, че съм прекалено малка, което от разстоянието на времето осъзнавам, че е било факт. Бях много неуверена, нямах свой собствен стил, докато те бяха свикнали да работят с професионалисти. Тогава се запознах с Мария Илиева и тя ми каза: „Не ти трябва група. Ще те запозная с Мага, който сега ми записа една песен, Лунен сън, жестоко парче.” Запозна ме с него една вечер в Стъргалото. От 10 вечерта до 5 сутринта седяхме и си говорехме все едно цял живот сме се познавали, не сме се виждали много време и трябва да наваксаме с истории и разкази. Мага е много сладкодумен и не е трудно човек да прекара 5-6 часа в приказки  него. Бях изключително зашеметена от него като човек. След 2-3 дни ние буквално започнахме да живеем заедно – такава любов от пръв поглед беше!

 

Твоето семейство как го възприе?

 

О, много добре! Те много го харесаха. Ние бяхме 6 години заедно. Аз порастнах покрай него, променихме се и двамата един спрямо друг и продължаваме да сме приятели. Даже „UhAhOh“ е записана в неговото студио, той направи смесването. Аз реално съм самостоятелна от 17 годишна. Разчитам на себе си, на своите сили, на своя капацитет да се самоиздържам финансово.

 

Ти се занимаваш с толкова много неща! Не се ли разпиляваш?

 

Има го и моментът на преумората, защото умът ми работи в пет-шест посоки едновременно, но от друга страна си създадох този ритъм и на мен ми изглежда естествен. Мисля, че бързо ще ми доскучае, ако се занимавам само с едно нещо – само с писане на книги или само с писане на текстове, или само с групата. Много енергия ще вложа на едно място и тя бързо ще приключи. Това е като силните влюбвания, които ни зашеметяват, две седмици не знаем къде се намираме и ни минава много рязко след това. С тази постепенна отдаденост на едно нещо, ти започваш да го чувстваш като част от живота си.

 

Ти в момента си певица, автор на книги и текстове, журналист… Имаш и други инициативи като Пощенската кутия за приказки. Как възприемаш себе си? Каква си всъщност?

 

Мисля, че хората, които се занимават с много сфери на изкуството, могат да се нарекат артисти. Иска ми се един ден да се чувствам спокойна да използвам този етикет и за себе си. Но това трябва да се заслужи. Много от нещата, с които се занимавам, са изключително нови за мен. Трябва да натрупам още опит, за да мога да се нарека артист.

 

Как започна работата си в радиото?

 

Аз работих три години в ММ като изпълнителен продуцент на следобедния блок, който беше три часа наживо всеки делничен ден и беше изключително тежка продукция с голям екип, с трима водещи, сценарии, оператори, монтаж… В момента, в който спряха всички предавания и ММ стана само музикална писта, ми се обади Ана Мария Тонкова, музикалният директор на БГ радио. В ММ се опитвах максимално да пласирам български неща и според мен точно това е предизвикало Ана Мария да ми се обади. Предложиха ми да направя свое шоу като ми дадоха абсолютна творческа свобода. Вече две години съм там. Занимавам се с представяне на интересни личности от артистичните среди. Опитвам се да говоря за смешните случки в техния живот, защото предаването е точно по време на големите задръствания в София, когато всички са много изнервени и ми се иска да помагам на хората да се чувстват по-добре, когато пътуват в колите си. Казва се „На път за вкъщи с Гери”.

 

Ти си се срещала с много известни хора. Това за теб рутина ли е вече?

 

След 10 години мога да кажа, че вече много рядко се запознавам с някой нов в средите. В ММ направих страшно много интервюта със западни звезди, на които съм била почитател и това вълнение изчезна за съжаление. Казвам за съжаление, защото е наистина вълнуващо да видиш музикант, от когото си повлиян, който е бил саундтракът на живота ти, да му стиснеш ръката и да имаш 15 минути с него. Но в един момент наистина – не знам дали от рутина или защото видях, че и те са хора като нас – спрях да ги усещам като звезди.

 

В основата на новата ти книга „Приказка за вечността” са личните ти разговори с твой приятел, Стоян Динков. Те как започнаха?

 

Започнаха по Фейсбук. Стоян Динков е поет и историк. Това, което направихме ние, е стъпило на основата на безсмъртието на душата. Всъщност разиграваме един диалог между мъж и жена, които се срещат при всяко свое връщане на земята и се влюбват. В диалогът си те достигат до етап, в който са спокойни, че между тях няма да се случи нищо на физическо ниво –  въпреки че се обичат. Просто не им е писано. Няма драматична раздяла, а едно изключително спокойствие.

 

Този диалог звучи много лично. На какъв етап възникна идеята да направите от това книга?

 

Ние със Стоян много дълги вечери сме си писали и сме си говорили. Той е изключително интересна личност с много познания, от когото научих много неща. Той е абстрактен и метафоричен, докато аз пиша много по-конкретно. Решихме, че ще бъде интересно да комбинираме тези два стила.

 

Разговорите ви са на любовна тематика и не звучат като фикция. Приятелят ти как ги прие?

 

Разбира се, че имаше малко напрежение, но в крайна сметка това е литература, не е реалност.

 

Все пак в книгата има доста истински, автобиографични елементи.

 

Да. Аз се чувствам много променена от тази книга. По принцип не обичам да разказвам за детството си, защото съм имала тежки моменти. Свикнала съм да блокирам лошите неща, които ми се случват. Освободих се от тези неща с тази книга, затворих ги вътре в нея. Беше един емоционален сблъсък , който ме освободи от много от притесненията ми дали съм достатъчно способна като автор, дали не съм прекалено емоционална на моменти. За мен тя си постигна целта.

 

Не се ли страхуваше от това излагане на показ? От това, че всеки, който отвори книгата, ще опознае съкровени твои моменти?

 

Не. Когато разказваш една история на различни хора, те я възприемат по различен начин, пречупвайки я през собствената си призма.

 

Кога осъзна, че се превръщаш в име?

 

Много е странно, защото точно в трудни моменти, когато не върви, телефонът звънва и нещо се преобръща на 200. Забелязала съм, че това е абсолютен принцип при мен – в момента, в който започна да се отчайвам, нещата потръгват отново. Когато телефонът ми започна да звъни по-често, усетих, че съм набрала скорост и че има хора, които просто искат да работят с мен. Това беше много осезаемо с текстовете, защото в началото всичко тръгна просто на шега. С Мирослав Иванов, китариста на група Сафо, бяхме в една компания, пиехме бира по парковете. Той ми каза: „Гери, ти пишеш поезия от малка, напиши един текст на песен!” И аз отговорих: „Готово, няма проблем!”. Естествено нищо не стана. Накара ме да напиша седем текста, от които накрая направи своя комбинация. И това ми беше старта. Абсолютен фалстарт беше, но в крайна сметка се получи. Осъзнах че имам успех в момента, в който започнаха да ме търсят често. През 2002 – 2003, пишех по 3-4 текста на месец, което е страшно много. Писала съм за 90 процента от поп артистите.

 

Как виждаш вечната борба между идеята за парите и изкуството?

 

Аз в момента съм инвестирала една немалка сума в реализацията на първият ни сингъл – по записи, видеоклип … Тези неща са скъпи в България, особено за възвръщаемостта, която получаваме. Може да се каже, че съм с хиляди левове вътре до момента, и ако успея да изляза на нула, ще е го нарека успех! Нямам намерение да печеля пари от това. Аз съм реалист и много добре знам до къде може да се развие една такава идея.

 

Успехът не се ли измерва в пари?

 

Това е един комфорт, който ти е нужен, за да се чувстваш спокоен да се занимаваш с изкуство. Не правя изкуство, за да печеля пари, а го правя точно, защото имам необходимост да го правя. То е един друг глад. Не е за слава, не е за пари…

 

Но не можеш да твориш, ако си гладен?

 

Така е, но аз съм на максимата, че когато започнеш да се занимаваш с правилното нещо, парите идват сами. Те не са  цел, а едно последствие от твоите усилия. Няма нищо невъзможно. Сами си поставяме бариерите. Аз бариери нямам!

 

Връзки:

 

Гери в Youtube

Блогът на Гери

 

Стани наш приятел във !

 

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply