Импресия с Жерар Депардио

Импресия с Жерар Депардио

Импресия с Жерар Депардио

 

Представяте ли си? Това са улиците, които е кръстосвал моят любимец. На 12 години е напуснал родното си градче, в което, както той казва, е нямало нищо.

 

 

Хората са нямали препитание, преди да се появят американските войски в края на Втората Световна Война. И тогава всичко е процъфтяло – кино, театри, барове, проститутки… Момчето Жерар е попивало от този свят, училището не го е интересувало вече, а и защо да ходи – у дома са били много, бащата – железар и пияница, а майката често разказвала на малкото си дете, как е опитвала да абортира с безопасна игла и той до днес сънува кошмари за това… И както изглежда било задоволително, ако момчето просто научи занаят. Но когато нямаш корени, не те свърта на едно място. На 12 години момчето Жерар тръгнало към морския бряг. Това било неговото неистово желание, което то последвало с лекота.

 

Когато си млад, казва той, пиеш, за да се напиеш. Водка, джин – все питиета без всякаква стойност. Сега той притежава безбрежни лозя за вино и с някакво опиянение, подобно на бягство, обича да се потапя в работата на земеделците. Да вижда как се грижат за земята, как от нея изниква плодът – въпреки времето и несгодите, благодарение на простия труд на тези хора, за които това не е работа, а призвание.

 

Аз не съм биограф. Не мога да пресъздам този чужд живот, но мога да задавам въпроси, които един ден може би ще достигнат до него. Може би, един ден, ще седнем в един от неговите ресторанти, където той често наглежда кухнята, ще пием вино и ще науча всичко, което тръпна да знам.

 

Той сега е на 63 години.

 

 

Килограмите са в повече и вече не прилича на онова 28 годишно момче, което имаше някакъв пламък в очите, играейки селянина от „Двадесети век”. И за да го откриеш отново, трябва много дълго да се взираш в очите му, които никога не разбирам дали са зелени или кафяви, или може би много тъмно сини.

 

 

– За да получиш едно добро интервю, трябва човекът насреща да иска да разказва, да споделя. Вие изпитвате ли нужда да разказвате отново и отново за живота си?

 

Той може би се смее, защото най-вероятно всички журналисти отдавна му лазят по нервите и той разказва ли, разказва все едно и също.

 

– Ваши са думите, че единственото нещо, за което си заслужава да се говори, единственото истинско нещо, е детството. Какво беше Вашето детство.

И тук може би чувам отново историята за Chateauroux, за малкото градче в Алпите, но аз искам да го питам за дома.

– Никой ли не Ви спря? Не Ви ли принудиха да ходите на училище? Нима махаха с кърпичка от прага, докато вие, едно малко дете, се отправяхте на път кой знае за къде?

И тъй като нямам търпение, питам отново:

 

– Обаждахте ли се у дома, пишехте ли, че сте жив и здрав? Търсиха ли ви, страдаха ли по вас?

 

И веднага се сещам – той никога не е празнувал рождените си дни в семейството. Роден на 27. декември, точно между Коледа и Нова Година, той е бил забравян помежду. „Имаше Коледа”, беше казал той в едно интервю на по големи от мен щастливци, „после идваше Нова Година, а помежду всички бяха пияни”.

 

– И за Вас алкохолът сигурно беше нещо нормално за едно семейство? – бих попитала аз.

 

Той сигурно би вдигнал ръце. Наистина в дома му много се е пиело. И като че ли този порок тече във вените им. По-късно синът му, Гийом, става жертва на дрогата. И самият Жерар, преживял сърдечен байпас, твърди, че не може да се откаже от виното. А колко пие, не бих го попитала. Макар че доколкото знам, 5 бутилки вино на ден не са му непосилни.

 

– Как едно необразовано момче, без семейна подкрепа, открива талант у себе си и се откъсва от улицата, от сбиванията, от проститутките съквартирантки? Как човек се откъсва от дребните кражби, от сбиванията, от лъжите, за да направи нещо истинско?

 

Той наистина е делял квартира с две проститутки, но къде и кога беше това… мисля, че в Париж. Бягайки от къщи в една невръстна възраст, той е трябвало да крие възрастта си и да работи какво ли не – от мияч на чинии, до носач на чадъри по плажа.

 

– Усещате ли кръговрата на живота? Усещате ли, че въпреки коренно различната си съдба, по нещо той повтаря живота на семейството си… че с възрастта всички ние затваряме цикъла?

 

Дали този въпрос го обижда? Сепвам се, защото той е бягал толкова много в живота си, че едва ли нещо би го задържало тук, на тази маса, на този подобен на дисекция разпит.

 

– Промени ли Ви славата? Всъщност глупав въпрос. Как по-точно славата Ви промени? Позволихте ли си да бъдете по-невъздържан, по-арогантен, защото сте станал любимец на Франция и на света?

 

– И коя е ролята на Вашия живот? Тази, която е безкрайно далечна от Вас? Или безкрайно трудна? Или тази, в която изживяхте сам себе си?

 

Спирам до тук. Не защото картината ще избледнее от мечти и от цигарен дим, а защото въпросите ми са безкрайни и аз просто искам да разбера, да изкормя този човек, по начина, по който богомолките изяждат любимите си. А той не може да бъде прочетена книга, нито искам някога да става минало.

 

Но, както пее Пепеляшка на Уолт Дисни, мечтите стават реалност и няма нищо недостижимо в това. Нужна е просто малко смелост, за да се пресегнеш и да вземеш забранения плод. А след това и да прекараш една вечност на Земята като възмездие.

 

Текст: Теди Белчева

 

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply