Деян Барарев: Наръчник на режисьора

Деян Барарев: Наръчник на режисьора

Деян Барарев: Можеш ли да измериш едно преживяване в цифри?!

текст: Теди Белчева

 

Режисьорът Деян Барарев нашумя преди няколко месеца с провокативния си късометражен филм „Ботев е идиот”. И докато участваше в международни фестивали и събираше отличие след отличие, у нас се създаде не само шум около заглавието, но и истински агресивен бойкот. Реакцията беше толкова силна, че Барарев – човек, приемащ и търсещ интересните провокации – се видя принуден да отмени представянето на лентата в Пловдив, както и да побърза да смени името. А провокацията му беше успешна – за съжаление само за тези, които освен заглавието видяха и самия филм. Защото за да имаш мнение, трябва първо да видиш, да разбереш, да поискаш да разбереш. А сценариите на Барарев са наистина необикновени – психологически, заплетени, с поанта и с въпрос. С една дума – това е един режисьор на новата българска вълна – преживяване за хора търсещи

 

Как смяташ, защо някои хора не разбраха „Ботев е идиот”?

 

Защото се хванаха за заглавието, вярвайки повече на вероятността, че аз имам точно това предвид. Защо мислиш, че всички четат жълти вестници, защо повечето ежедневници станаха жълти? Защото същите тези хора обичат да четат гнусотия, независимо дали тя е вярна или не. Те се обединяват от омраза. Имаха нужда от някакъв враг и ето ме мен, много удобен и в доста странен момент. Всичко стана много мащабно благодарение на протестите. Но съм сигурен, че всеки който е гледал филма е разбрал, че не става въпрос за пасквил, както онези неразбиращите „Ботев е идиот” обичат да го наричат, а за едно общество, което продължава да живее в една зациклила матрица, да се кланя в Ботев и Левски и тяхните идеали и в същото време да живее в скотска ограниченост. Аз дори не съм сигурен колко от тези, които толкова ме плюха, знаят, че Ботев е бил учител и че е бил изгонен от богати българи от собственото си родно място, защото е говорил на младите хора за революция и свобода.

 

Изброй наградите, които си спечелил до сега, без да наблягаш на скромността?

 

Три награди на фестивали – една от DukaFestв Босна и Херцеговиназа най-добър филм, една за най-добър чуждоезичен филм в Lakeshorts в Канада, втора награда на фестивала „В Обектива” в Асеновград, която е и първата в България. Също така две специални награди от фондация Стоян Камбарев за полет в изкуството – едната е от Ars Studio, който ще покрият разходите за пост продукция на следващия ми филм и от BUFO, които ми предоставят два дена снимки на тяхните декори.

 

Какъв е смисълът на фестивалите? Кой ги гледа?

 

Фестивалите са нещо като празник на киното. В тях основно се срещаш с хората от индустрията, с други режисьори и хора занимаващи се с кино и се прави едно хубаво сравняване, както и отсяване на най-доброто. Естествено има и хора, които са обикновени зрители, които пък ти дават различна оценка за това, което си направил. Във фестивала в Германия, на който бях наскоро, си говорих с един немец, на моите години горе-долу, който ми каза, че много му е харесал „Ботев е идиот”, въпреки че не разбира нищо от кино и въобще не е запознат с нашата история. Такива неща понякога повече ме радват, отколкото признанието на моите колеги.

 

За писателите се твърди, че трябва да са с по-свободен морал, за да бъдат успешни. Какви трябва да бъдат режисьорите?

 

Трябва да бъдат себе си. И да не се страхуват да експериментират. Да изживяват неща, от които ги е страх, да надскачат себе си, да наблюдават много, да живеят. Аз лично обичам различните си приятели, различни един от друг. Обичам да се запознавам с нови хора, просто да намирам различното от мен и да го опозная. Това понякога служи за големи вдъхновения. Но най-голямото вдъхновение определено идва от дълбоките взаимоотношения, който човек създавас другите хора. Поне така е при мен.

 

Окончателно ли си се ориентирал към късометражно кино или смяташ да увеличиш обема до пълнометражно?

 

Всичко зависи от идеята, която искаш да развиеш. Дали тя може да се разгърне в пълнометражен филм или е по-добре да се направи в къса форма? Аз засега искам да направя поне още един късометражен филм и тогава да се насоча към пълнометражното кино. Не се чувствам готов още за голям филм, това е крачка, която трябва внимателно да бъде обмислена, преди да бъде осъществена.

 

В последно време наблюдавам един феномен – млади хора в началото и средата на двайсетте си години се осмеляват да създават свой продукт, да вярват в него, да игнорират финансовия въпрос и да се изявяват. На какво се дължи според теб?

 

На смелост. На осъзнаване. На пробуждане. На нещо много хубаво, сигурен съм. Едва ли обаче някой може да го обясни. Някои ще кажат, че се дължи на това, че хората правят по-смели неща, докато са млади. Други пък ще започнат да обясняват нещо за поколенията в България. Има искра, която се появява поради ред причини, едва ли ще успеем да разберем всичките, важното е да знаем как да я оползотворим. Другото интересно нещо в България е как хората тук не вярват на нищо, защото всичко е доста объркващо. И това не е случайно. Затова българите са големи скептици, когато нещо хубаво се появи. Но дотам. Отвъд това какво правим?

 

Разкажи за процеса по създаване на един филм – включително за финансирането.

 

Това е малко особен казус, защото в момента има един основен проблем в намирането на пари за създаването на един филм, било то късометражен или пълнометражен. Като човек, който се занимава с някакъв вид изкуство ти си длъжен да правиш нещо, което те вълнува. Защото иначе се създава един фалш.

Започваш да се нагаждаш спрямо изискванията на фондовете за финансиране, където кандидатстваш за субсидия. Естествено не можеш да получиш пълно финансиране от един фонд. В България това е до 80 %, в различни страни от Европа обикновено е до 50 %. Това не е случайно. Цялостната концепция е да кандидатстваш в повече страни, да направиш ко-продукция, да размърдаш парите в целия Европейски съюз и други страни, които правят някакви стъпки да влязат в него. Обаче кандидатствайки в Германия, където има най-много фондове, които са регионални (за сравнение в България има един – Националния филмов център), става много трудно. Защо?

Да кажем, че имаш 80 % финансиране от НФЦ от България (което клони с невероятното) и за останалите 20 % кандидатстваш в някой от регионалните в Германия. За да получиш тези пари, които ти трябват, ти трябва да изхарчиш 150 % от тях във въпросния регион. Не 100 %, а 150 %. Тоест пари, които си взел от НФЦ. Които трябва да изхарчиш и в България (мисля, че беше 80% от тях). Добре – затова кандидатстваш за ко-продукция с трета страна, където искат например 60 % от субсидията да бъде изхарчена при тях (например Хърватска).

Можеш също така да кандидатстваш в БНТ за ко-продукция, където няма задължения за това къде да се изхарчат парите. Но парите от там не са много. Плюс това кандидатстването в БНТ не е весело упражнение. Да не говорим за задълженията, които ще имаш, след като филма е направен и трябва да има разпространение.Хората, дали пари, искат да имат участие и  във вземането на решения в творческия процес.  Колкото повече ко-продуценти, толкова по-сложно. А съвсем не ми се мисли как ще си нагаждаш историята – как например трябва да снимаш Люлин в Германия. На всичкото отгоре сценария, който развиваш трябва да носи някакъв политически, социален и актуален момент. По някакъв начин се уеднаквяват всички филми. Няма търсене на оригиналност! Има някакво странно срастване на филмите с политиката, което прави процеса на създаването на един филм от самото начало контролиран. Имам чувството, че филми, които хората да искат да гледат след 10 години например или 50, вече не се създават. Или се създават много трудно и почти никой неги забелязва.Защо? Защото повечето хора са свикнали да гледат хомогенни „продукти”. Продукти, не изкуство! Не нещо, което би трябвало да служи за вдъхновение. Това искат да направят онези, които раздават парите – да контролират целия процес. Такива хора не можеш да убедиш в нищо. Те виждат само цифри. Само че киното не е цифри – можеш ли да измериш едно преживяване в цифри?

 

Печелят ли се пари от режисура? Ти как планираш въпроса със сиренето в хладилника?

 

Печелят се, само че не са много. Това с правенето на пари с това, което обичаш, е много интересно нещо. Крие големи опасности. Можеш да изгубиш много повече, отколкото да спечелиш. Риск е, ама то всичко е риск като се замисля. Не знам, не бих казал, че планирам. Обикновено като планирам, не ми излизат сметките, затова гледам да планирам, очаквайки всичко да рухне. Гледам да извлека максимално най-хубавото от всяка ситуация.

 

Кой е любимият ти филм? Защо?

 

Магнолия на Пол Томас Андерсън. Това е може би последния авторски филм, печелил Берлинале. Оттам нататък всеки филм е бил победител, заради някакви политически причини. Дори самият Бергман го споменава като нещо специално. Но не затова го харесвам, а защото филмът е преживяване, което и до ден днешен просто ме кара да го гледам с удивление. Излишно е да казвам, че Пол Томас Андерсън ми е любим режисьор и съм гледал всичко негово. Този човек прави уникални неща, така че препоръчвам да му се гледат всички филми.

 

Време е и ти да си признаеш най-смелата, та чак неудобно смела мечта!

 

Да имам достатъчната независимост да правя това, което искам, без да правя каквито и да е било компромиси. Да съм си като Кубрик общо взето.

 

Чети още:

 

Хайде да пеем! Конкурсът.

Ники Илиев кани Уди Алън

Европейско кино по турски

Жерар Депардио – една импресия

 

Стани наш приятел във !

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply