Градината на слънцето

Градината на слънцето

От кога я чакам да ни дойде на гости! Още от първия път, когато я прочетох! Чакай малко – чета за зеленчук? И то повече от няколко случайни реда? Беше много весел разказ за началото на една градина и то не каква да е градина, а Градината на слънцето. Градината на едно 19 годишно момиче, което обича да гази в калта, ръцете и са одраскани от всякакви небрагодарни растения, бори се с колорадските бръмбари и вари компоти и сладка – стига да не е на лекции в Единбург. Една невероятна история за едно невероятно момиче! Гери Даскалова, позната още като Avocett, разказва.

 

„Градината на слънцето“ – моят блог, в който обикновено се говори за домати, мирише на компот от праскови и тук-таме се прокрадва по някоя мисъл за живота на село. Там птиците пеят неприлично високо, комарите хапят жестоко, а слънцето напича толкова силно, че само най-смелите и най-гламавите се показват навън по обед. Аз успешно се вписвам и в двете категории, с лееки залитания към втората : ). Харесва ми да изненадвам хората, обичам противоречията и май вече заформих солидна колекция. Става ми весело, като се замисля, че никой от родните ми съселяни не предполага, че уча в Единбург и, че всъщност по някои параграфи за академични знания не съм чак толкоз гламава. Още по-весело ми става, когато

видя изненаданата физиономия на някой професор, след като е научил, че не просто съм от България, ами и от едно малко забутано село с асфалтирани пътища само на центъра. Докато учих за изпити измеждудругото пикирах и после насадих 300 корена домати, стотина пипер, още толкова патладжан, посях два реда царевица, фасул, дини, пъпеши, тикви, сакън да не пропусна нещо. Не беше лесно, но аз от трудно не се плаша, даже понякога нарочно се пъна на трудното, да не губя форма. Е, полях няколко домата със сълзи, често си мислех, че нито градината ми е градина, нито ученето ми е учене. В крайна сметка изкарах шестици и на трите изпита, ама пипера ми го изядоха поповите прасета.

 

 

Обичам да се включвам изненадващо в теми, за които не се предполага, че имам някакво мнение. Най ме бива на смукатели за помпи ;). Вървя в комплект със списък от поне 34 задачи, вечно бягам за междуградския автобус, ръся чери домати по пътя и чак когато вече съм сред засукани граждани се усещам, че още имам кал по лицето. Иначе понякога успявам доста добре да се замаскирам и аз като гражданка – тогава предизвиквам възклицания от рода на „Колко са ти чисти ръцете!“ Е, бързо ме разкриват – случвало се е да се храним в ресторант и някой от събеседниците ми да се отнесе критично към поднесения му таратор, нямало

достатъчно чесън, при което аз веднага си отварям чантата, изтръсквам една глава чесън от пръстта и учтиво я подавам все едно е най-нормалното нещо. Нали ви казвам, противоречия да има, не искам да съм лесна за разгадаване личност.

 

 

Трудно ми е да кажа с какво се занимавам – ама без работа не оставам. Имам сравнително голяма градина и две трети от рушаща се къща. Често замръквам насред редовете с домати. Пея си, за да не заспя. Водя предварително обречени битки срещу безмилостни комари – замахвам с ръка към накацалите по краката ми насекоми, но накрая съм хем нахапана, хем набита. Боядисвам врати, прозорци – бързо и невнимателно, но пък аз си вярвам, че става по-красиво. Затрупана съм от наядени от мишки/ръждясали/нефункциониращи реликви на социалистическата епоха, бавно и славно подреждам, хвърлям, свалям в избата /то свалянето лесно, ама тежко ми, като дойде време да се вадят!/ Напоследък се замислям върху избора

си, дали сега му е времето, дали насочвам усилията си в правилната посока. Истината е, че съм безумно наивна, не умея да си почивам и да се събуждам след 6. Боря се сама срещу сили, които май не са ми по мярка. Страх ме е да не пропускам неща, за които после ще съжалявам. Искам да доведа промяна към по-добро, а не при всеки дъжд да търча с легени из къщата, събирайки капещата вода. Но пък какви рефлекси за бягане от падаща мазилка съм развила! Май не е нормално да приемам за нормално да си купувам килимче за баня – оранжево, че да е в тон с петната по стените.

 

 

Правя и картички, снимам, рисувам, помагам в цветарските магазини и оранжерии на родителите ми – с всичко се справям добре. Иска ми се да можех да кажа, че в някоя област съм ама безумно добра, но не мога. Прекалено разхвърляна съм в действията си, че да се съсредоточа върху едно единствено нещо. Обичам да създавам, да си цапам ръцете. Обичам и когато имам вода, та да ги измия после. Правя покривки от стари платове за ризи, пренареждам дувар, който всяка седмица се срутва и аз всяка седмица започвам отначало. Нямам време да мисля за причини, нито изпитвам нужда да ги търся, просто така се случи. Дядо ми се разболя, той беше в болница, а някой трябваше да отиде да полее градината. Заминах с най-ранния рейс, носеща списък с дадените ми задачи. Съседите ми се присмяха, а аз излезнах да плача на пътя. Сега вече сама си правя списъците със задачи, не плача на пътя – не защото никога не ми се плаче, просто ми е много трудно да излезна навън – пътната врата се разпадна и сега няма мърдане – нито се отваря, нито се затваря.

 

 

Успях да въвлека и други в моята селска афера – най-голямата ми радост е да видя семейството и приятелите си редом с мен на село;  да чувам смях и глъчка, да кипи живот. Ей такъв живот искам – кипящ, направо  преливащ – от емоции, преживявания и по възможност сини хортензии : ). Да има широки простори, слънчеви дни, бури и порои, студени ветрове и топли стаи; и спокойствие, и оживление; уют, традиции, уважение и разбирателство. Или няма нужда да гледам менюто, от всичко искам. Само да върви и с прекрасните хора, които ме подкрепят и мотивират, и ще се постарая да не правя рекламации. Често са ме наричали „човек на изкуството“, на мен този израз ми звучи далечен, не мисля, че съм го заслужила или поне засега не съм. Ако приемем, че живеенето е изкуство, тогава да, пишете ме и в тази графа. Понеже аз точно това си правя – опитвам се да живея възможно най-пълноценно, да всявам радост и красота. По цял ден създавам – цветни лехи, криви павирани бордюри, сладка и сиропи, абсурдни ситуации и красиви кътчета насред поле от разруха. Започнах и нямам намерение да спирам. Понякога с насмешка ми казват, че съм се засилила да променям света или пък, че живея в своя собствен, без да забелязвам реалността. Не ги разбирам тези разграничения между световете – мои и ваши – за мен светът е един, а аз просто искам да съхраня присъщите му доброта и красота.

 

 

Връзки:

Градината на слънцето

Табелата на първа снимка е направена от Диляна Лефтерова

 

 

 

 

Стани наш приятел във !

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply