Една колекция без предисловие

Една колекция без предисловие

Една малка колекция, която няма нужда от представяне.

„ПИСМО ДО МАМА”

Мъничка , мъничка моя,
Весело зайченце, котенце мило
В скута на мама сега се е свило,
Твойта главичка на моето рамо
Ден ти не можеш да бъдеш без мама.
Мама във чашката мляко налива
Сресва косите ти в плитка красива
Кърпи чорапки с пробити петички…
Мама се грижи за всички!
Кой ще разкаже на мойто момиче
Как тъй луната на сърпче прилича;
Как се превръща водата на пара,
А самолетът с какво ли се кара?
Ами отгоре Земята каква е?
Мама попитай и ще узнаеш.
Мъничка, мъничка моя,
Ден ти не можеш да бъдеш без мама…..
Но подир време ще станеш голяма,
Умните книги сама ще намираш,
Ще рисуваш и ще бродираш.
Дългите плитки ще решиш самичка….
После ще хвръкнеш и ти като птичка
Умна и силна ще стигнеш далече
Можеш без майка си вече!

А мама ще бъде с коси побелели.
Мама ще пази две детски кордели,
Ще се тревожи и скришом ще плаче,
Ако не носи писмо раздавача.
Друго не иска – три думи само:
„Добре съм мамо!”

Станка Пенчева

 

ПИСМО ДО ТАТКО

Здравей, татко!
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!
И знам, че Ви липсвам – това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши…
Така – ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше – „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!“
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют…
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене… Пиши, как сте вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама – лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам Ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата…
Купи си обувки, на мама – палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко…

Обичам те:

Твое голямо дете.

Румяна Симова

 

МИЛА ДЪЩЕ

Мила дъще здравей, аз съм мама,
за прегръдка протягам ръце,
знам, че днес се усещаш голяма,
но за мен си все още дете.

Нощ и ден аз ще бъда до тебе,
целуни ме, тъй както преди
и отново като мъничко бебе
до мене се сладко гушни.

Мила дъще, не се заблуждавай,
че за лошо съвет ще ти дам,
на мен смело се ти доверявай
по – голяма съм, повече знам.

Със приятелки много, навярно
ще те срещне твойта съдба,
само мама остава ти вярна
и в живота тя е една.

Днес тийнейджърка, тъй вироглава,
утре ще бъдеш жена,
тръгвай все по пътеката права
и успехи ще жънеш така.

Дано любов ти изпрати съдбата
споделена нека е тя,
да се радваш на обич богата
и ти да обичаш така.

Нека здравето бъде награда,
от живота най – ценния дар,
нека всичко ти носи наслада
и на себе си бъди господар.

Някой ден, щом омъжиш се вече,
аз ще чакам в деня и в нощта
да пристигнеш, макар от далече,
да стоплиш майчина душа.

Да прекрачиш прага ми, дъще,
да открехнеш моята врата,
да ме тъй силно прегърнеш,
да изтриеш гореща сълза!

ТАТЯНА ДИМИТРОВА

***

Когато някой ден си вече майка,
когато е студено и вали,
ще искаш само на детето да е топло,
дори и теб от студ да те боли.
Когато гладна си и се опиташ
дори със залък да се наядеш,
погледне ли те – ще посегнеш
и залъка си ще дадеш.
Това е то да бъдеш майка,
няма дума равна на света,
която в себе си да е побрала
и болката и любовта.
Непознат автор

 

ТЯ – ДЪЩЕРЯ МИ

Тя е моята стъпка нагоре,
радостта на живота ми, мойто момиче,
отворени пътища, светли простори,
моето право да кажа: „Обичам!“
Тя ме събужда със мила усмивка,
в очите си светли побира света ми.
Аз съм ù майка, но вечно ù липсвам
и тя ме упреква – тя, дъщеря ми.
Когато е тъжна, затръшва вратата
и сили събира от моите сили.
И чувам, когато прегръща стената,
прикрива сълзите и аз я разбирам.
Тя е моето слънце и моята вечер,
моята прошка и моя награда.
Когато съм лоша, ме чувства далечна,
но после си вкопчва във мене ръката.
Тя ме придържа, когато пропадам,
до мене застава, рамо до рамо.
Струва си всичко, което изстрадах,
когато прошепва ми тихичко „мамо“…
Аз я обичам, но тя не разбира,
че майките често превръщат се в чужди.
Когато корим ги, нима не разбират,
че лесно се чупят красивите кукли?!
Аз съм до нея, но всъщност ме няма
и тя ме поглежда хладно, със злоба.
Но аз и прощавам, понятие няма,
за нея ще мисля дори и от гроба.
Понякога искам да плача, да чупя…
Когато съдбата със гръм ме взривява,
ще викам високо и нека ме чуят,
че моята сила е тя – дъщеря ми.
Тя е моята стъпка нагоре,
с нея забравям, че има обратно.
За нея земята, света ще преровя,
а другото всичко мимолетно е, кратко…

МАГДАЛЕНА РАЧЕВА

 

НА ТАТКО

Хващам се, че ти говоря:
мрачно е, но не вали.
Липсваш ми, но съм щастлива,
както обещах. Нали?!
Болката е вразумена.
Няма и следа от гняв.
Най-красивото от тебе
в три сърца рисува смях.
Моля се да ти е светло,
да си тук около нас.
Щом кръвта вода не става-
любовта не става прах!

КАТЕРИНА КАЙТАЗОВА

 

ДИКТУВАМ ОБЯВА ЗА ПРОДАЖБА НА ОБЕЗЛЮДЕНА КЪЩА

– Един етаж с размер на некролог.
И цялата вселена – на етажа.
Животът беше рус и светлоок.
(Това в цената няма да го кажа.)

Пишете: Долу – камък, здрав градеж.
(За тежестта на камъка – ни дума!
В градина ми ражда таралеж,
завит в юрган от чисто златна шума.)

Разбирам ви, ще бъда делова:
от камъка нагоре са кирпичи.
(Простете, позволявам си сълза
за мойте старци… Много ги обичам.

Заминаха си всички по реда –
това да не разстройва купувача.
Тук лястовици вият две гнезда –
за камък и за прашка ли да плача?!)

В това сте прав, че покривът тече.
Описала бих всички водопади,
и мойто незакърпено небе,
и всякави представи за огради.

Повярвайте, не е търговски трик –
но тук добър човек, ако се случи,
пчеличките от тези две липи
да си събира мед ще го научат.

Аз пак се разприказвах, а пък то
ни мама, нито тате да ме скастрят.
И виж, като цена на стар имот
смалявам се, наместо да порасна.

ГАЛЕНА ВОРОТИНЦЕВА

 

АДРЕСИРАНО ДО МАМА

Ще дойда пак. Когато ми се плаче.
Когато имам нужда от другар.
Ще бъда не жена, а пеленаче,
което не признава друг за цяр.

Освен онази, дето го люлее
когато страшно много и се спи,
но въпреки умората се смее
със топли и загрижени очи.

Освен онази, с нежната милувка,
която по лицето му чете
добре ли е, дали не се преструва
горкото ù изпатило дете.

Освен онази, с благите съвети,
която сто процента има лек
за трудните и лошите моменти
(ще вдигне на крака и хром човек).

Освен онази, дето го обича,
а стига ù в замяна поглед благ…
Порасна, мамо, твоето момиче,
но страда ли – при тебе тича пак!

ВАСКА МАДАРОВА

 

У ДОМА

Обичам да се връщам у дома,
когато топла вечер ме прегръща,
а дворът тих и щедрата асма
вълшебството на детството ми връщат.
Обичам да се връщам у дома,
където на жасмин и нар ухае,
а мама ме очаква с поглед благ –
да ме прегърне, да ме приласкае…
Обичах да се връщам у дома…
Ала сега домът любим пустее.
Заключена е пътната врата.
Огнището изстинало немее…

ВАНЯ СТАТЕВА

 

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА…

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

 

 

 

Facebook Comments
Be Sociable, Share!

No Comments Yet.

Leave a Reply